Алберт Сафин

Убеждението „Не съм достатъчен“ не възниква от пустота. То се развива в детството, когато детето се сблъсква с условна любов: обичан си не заради това, което си, а заради това, което правиш – подчиняваш се, не плачеш, получаваш шестици, не създаваш проблеми. Детето заключава: „Мога да бъда обичан само ако отговарям на очакванията. Следователно, не съм достатъчен сам по себе си.“ Това убеждение се превръща във Филтър за Възприятието. Възрастният вижда света през призмата на собствената си неадекватност: всеки поглед от партньор се интерпретира като разочарование, всяка пауза в разговора – като потвърждение за неговата безполезност, а всяка критика – като окончателна присъда. Той живее в постоянно състояние на напрежение, опитвайки се да докаже своята стойност, но е невъзможно да се докаже, защото проблемът не е реалността, а филтърът, през който я вижда. Този филтър контролира всичко: избора му на партньори (често емоционално недостъпен, потвърждаващ неговата НЕадекватност), стила му на общуване (извинения за самото му съществуване) и реакцията му на конфликти (моментален срив и готовност да поеме цялата вина). Ниското самочувствие не е истината за теб, а детинско заключение, направено в ситуация на оцеляване, която се е превърнала в невидима леща, изкривяваща целия му възрастен живот.