Страх, заради който замръзвате при всеки опит за действие.
—
Представете си някой, който си е счупил ръката. Лекарят поставя гипсова превръзка. Това е правилно и необходимо. Костта се сраства в правилната позиция, болката отшумява и започва заздравяването.
Но ако гипсовата превръзка НЕ се свали след 2 месеца, когато фрактурата вече е заздравяла, процесът се обръща. Мускулите, лишени от натоварване и движение, постепенно атрофират. Ставите губят подвижност. Ръката технически е заздравяла, но е станала слаба, негъвкава и безпомощна.
Човекът ще трябва да се научи отново на основни движения: държане на лъжица, писане, закопчаване на копчета.
Приблизително така работи свръхконтролът в психологическия живот на човек.
Когато вие (а вие сте доста над 18-годишни) сте постоянно защитени от трудности (от родителите, партньора, шефа или от самите вас) се случва нещо парадоксално…
Това, което изглежда като грижа и защита, неусетно се превръща в ограничения в развитието.
На пръв поглед всичко изглежда чудесно: те ви помагат, решават трудни проблеми вместо вас, предупреждават ви за грешки и ви предпазват от неприятни последици.
Звучи чудесно, нали?
Но зад тази фасада на грижа, нещо критично важно атрофира – способността да действаш самостоятелно, да вземаш решения и да се справяш с техните последици.
Човек постепенно губи психологическите „мускули“, отговорни за автономността и устойчивостта.
Тук действа един прост, но жесток принцип: това, което не се използва, атрофира.
Ако НЕ вземаш решения, забравяш как да ги изпълняваш!
Ако постоянно си застрахован от грешки, не се научаваш да оценяваш рисковете.
Ако някой друг винаги е отговорен за теб, НЕ развиваш отговорност!
Свръхконтролът е хитър механизъм. Рядко се проявява като откровено потискане. По-често се маскира като грижа, любов, професионализъм или дори перфекционизъм.
Родител, който се обажда на работодателя на пълнолетното си дете (което е на 37 години), за да разреши служебен конфликт.
Те искрено вярват, че защитават детето си от НЕсправедливост. Но в действителност те предават просто послание: „НЕ можеш да се Справиш сам.“
Партньор, който няма да ви позволи да вземете нито едно решение без негово одобрение – от избора на дрехи до срещите с приятели. Те обясняват това, като казват, че „знаят по-добре“ или „искат всичко да е както трябва“. В резултат на това постепенно губите доверие в собствената си преценка.
Микромениджърски шеф, който проверява всяка запетая в имейл, коригира всяко ваше действие и не оставя място за инициатива. Формално те „гарантират качество“, но в действителност казват: „Не вярвам, че можете да се справите добре с това“.
Или, в най-фината форма, вие самите, отлагайки всяко действие до „перфектния момент“. Чакане на идеални условия, пълна сигурност, 100% подготовка. Това е вътрешен свръхконтрол, като да си сложите гипс от страх да не направите грешка.
Човек, който е бил предпазван от падане през целия си живот, просто не знае как да стане. Липсва му този опит, това умение. Не знае, че падането не е бедствие, а част от процеса на обучение.
Такъв човек се озовава в странен капан.
Те или замръзват в бездействие пред всеки избор, парализирани от страха да НЕ вземат грешно решение.
Или, натрупали критична маса от напрежение, вземат импулсивни, хаотични решения – защото никога не са тренирали умението внимателно да оценяват рисковете и последствията.
Все едно се опитваш да се научиш да плуваш на сушата. Теорията може да е брилянтна, инструкциите подробни, но в истинска вода човек е безпомощен. Защото плуването не е знание за плуване, а физическо умение, което се развива само чрез практика.
Същото важи и за вземането на решения, автономността и отговорността. Това са умения, които се развиват само чрез опит – включително опитът от грешки.
Истинската грижа е напълно различна от свръхконтрола. Не става въпрос за предпазване на някого от всички трудности. Става въпрос за създаване на среда, в която той може безопасно да се научи да се справя.
Истинската подкрепа е, когато ти се дава правото да правиш грешки в относително безопасна среда. Когато има някой там, който ще те подкрепи, ще те изслуша и ще ти помогне да анализираш ситуацията – но няма да взема решения вместо теб или да те лиши от опита за преодоляването им.
Това е, когато родителят каже: „Можеш сам да говориш с шефа си и ако имаш нужда от помощ при подготовката за разговора, аз съм тук.“ Това е, когато партньорът попита: „Какво мислиш, че е най-добре?“, вместо „Направи както ти казвам“. Това е, когато мениджърът дава обратна връзка, след като вече си опитал, вместо да контролира всяко твое действие.
Истинската подкрепа помага на човек да укрепи собствените си способности, вместо да ги замени с чужди.
Проверете се възможно най-честно, без да се оправдавате. Къде в живота ви има твърде много контрол в момента? Кой или какво систематично ви пречи да действате самостоятелно и да поемате отговорност за резултатите?
Може би това са вашите родители, които продължават да ви дават „ценни насоки“ във всеки аспект от живота ви? Партньор, чието мнение се е превърнало в задължителен филтър за всяко ваше решение? Шеф, който ви е превърнал в бегач без място за инициатива?
Или може би това сте вие самите? Вашият вътрешен критик, изискващ невъзможно съвършенство?
Вашият страх, който замразява всеки опит за действие без 100% гаранции?
И най-важният въпрос: кое от тези неща е истинска подкрепа, която ви помага да растете, и кое е психологически отлив, който отдавна е закъснял, за да можете да започнете отново да работите?
📖 Допълнителни образователни материали: Алберт Сафин
